Интервю за в-к “Само за мъже”

В предаването присъждате приз „Златно сърце“. Какви хора стават притежатели на това отличие?

Анонимни герои. Така ги наричаме помежду си. Хора, които вършат добре работата си, посветили са се на добра и смислена кауза, но не държат да афишират гръмко в публичното пространство достойните неща, които правят. Просто хора, които не се срамуват да проявяват човечност. Има много такива българи, радвам се, че решихме да ги показваме, защото всеки от тях е “камък, който тежи на мястото си” и  сто процента въплъщава мотото на “Златно сърце”: че българинът е горд, смел, силен, толерантен и че българският дух е жив. Идеята за “Златно сърце” се роди преди десет месеца, след едно предаване за бивши възпитаници на ТВУ-та. Тогава се запознах с такъв златен българин: Йордан Станишев – дългогодишен преподавател в интерната “Макаренко”. Дадох си сметка, че зрителите имат нужда от срещи с повече силни личности като него – така по-лесно откриват и доброто в себе си. Иначе се отъждествяват само с болките и тревогите, които разказваме в студиото, а никой не бива да мисли за живота само като за страдание.

Що за жена е българката?

Аз много-много не обичам да обобщавам. Българките са много различни. Но винаги се изненадвам приятно, че те са по-борбени, по-силни и по-стилни от критичния образ, който понякога сами изграждат за себе си. Така че, българките са красиви и умни жени. Може би малко се подценяват. В духа на медийно натрапения ми феминизъм, бих казала, че ако се подценяват, то е защото мъжете край тях не ги оценяват достатъчно.

А научи ли се според вас българинът да говори свободно за чувствата си?

Мисля, че все още се учи. Но има голям напредък през последните години. Някак си, научихме се да разчупваме табутата и да не живеем според изкуствени правила. Що се отнася до свободното изразяване на чувствата вътре в студиото – в началото ми беше трудно да убеждавам някои от събеседниците, че трябва да разтворят душата си, ако искат хората да достигнат до техните истини. Искреността е най-обезоръжаващото оръжие. Ако разкажеш една история простичко, така както я чувстваш, ще трогнеш много повече хора, отколкото ако се криеш зад безлични обобщения. Мога да кажа обаче, че две години след старта на “Искрено и лично” не срещам подобни трудности.

Кое е най-искреното нещо, което сте споделяла за себе си в ефир?

Непрекъснато споделям за себе си разни неща. Не се срамувам да кажа, че някой ме е разочаровал, или че съм влюбена, или че понякога ми идва да се откажа от голямата си дъщеря, защото има таланта да ме изкарва от равновесие…  (Между другото, за да не ми се сърди пак, искрено държа да си призная, че ужасно много я обичам). Всяко от откровенията ми е най-искрено. Всъщност, аз всичко си казвам. Ако не го изрека в пряк текст, така че да ме чуят всички, със сигурност намирам начин да го изразя достатъчно ясно поне пред хората, които ме познават. Искреността и директността ми, както и много други неща, също си има цена. Понякога ми идва соленичка, но предпочитам да си я плащам, вместо да живея фалшиво. Случвало ми се е да злоупотребяват с искреността ми. Много е болезнено. А понякога децата вкъщи се сърдят, че съм прекалено открита и пряма.

Как успявате да влезете под кожата на вашите участници и да ги накарате да говорят искрено и лично за проблемите си?

Хората винаги усещат, когато наистина се интересуваш от тях. Това не може да се изиграе. Не може да се изиграе и съчувственото разбиране. Аз съм убедена, че всеки има своя труден живот, своя опит и своите истини, които често са голям проблем за собственика им.  Опитвам се да не притеснявам хората. Скъсявам дистанцията, доколкото е възможно, много внимавам да не се държа дидактично и да не говоря повече от тях, въпреки че поняксога се налага. Просто им задавам въпроси и ги гледам в очите. Ако нещо не върви, имам си безотказна рецепта. Споделям нещо за себе си – в същия формат, в който очаквам те да споделят с мен. И разговорът потръгва.

Сблъсквала ли сте се с неразрешим проблем?

Всеки ден се сблъсквам с неразрешими проблеми. Чета десетки писма за болести, смърти, несправедливости и разбити съдби. Често изпитвам безсилие, не мога да помогна на всички хора, които се обръщат към предаването с отчаяни молби. И не искам да ги лъжа, че мога. Дори ме натъжава това, че в представите на някои от тях моето име и името на предаването са синоним на вездесъщост. А ние нямаме магическа пръчица, с която да махнем и всичко да започне на чисто. Но твърдя, че винаги довеждаме докрай нещата, с които се захващаме.

Носят се различни митове за обличането ви в червено. И все пак защо избрахте всичките ви тоалети да са в червен цвят?

Няма специална причина. В смисъл – не съм суеверна на тема “червено”, не се съобразявам с поличби, според които трябва да изглеждам по точно определен начин… Смятам, че червеното ми отива и реших този цвят да стане визитната ми картичка. Така, независимо дали ме обичат или мразят, когато говорят за мен, няма как да ме сбъркат. А и не знам – поне в България – да има друго предаване, в което определен цвят да се е превърнал в “отличителен белег” на водещия. Така че, ако искате, приемете “миглениното червено” (така го нарекоха зрителите) и като мое малко откритие. Извън ефир рядко нося червено, но лошото е, че напоследък екипът ми нещо се е деформирал в цветово отношение. На няколко пъти се случва всички да дойдат с преобладаващо червени дрехи на работа и вече се притеснявам да не би другите колеги в бТВ да мислят, че съм въвела униформи.

Страници: 1 2 3