Миглена Ангелова: „Много обичам и уважавам учителите си“

Интервю на Светла Струмина, публикувано във в-к „Учителско дело“, в което, освен за любимите учители, Миглена споделя лични наблюдения за незавидното място на учителя в т.н. общество и пагубните последици от него, за съдбата на стойностните хора у нас и своето виждане за причините, които формират този начин на мислене.

– Г-жо Ангелова, имахте ли своя голяма детска мечта?

– В IV-и клас бях решила, че трябва да стана учител по руски език и литература. Защото винаги съм случвала в живота си на много добри учители по език и литература. Те бяха и много добри хора, които извън знанията по учебния предмет, ми даваха много, развиваха емоциите ни и сърцето. Мисля, че винаги съм им го връщала по свой начин в живота. Много исках да бъда учител, да мотивирам бъдещето – да уча децата да знаят и да искат. Още не съм се отказала от това. Не точно във формата, която е в България, защото според мен учителят живее много абсурдно и трудно. Неведнъж сме казвали в предаването, когато е ставало дума за учителската професия, че е невъзможно, нелогично и почти граничи с лудостта, да се възпитава бъдещето на една нация на подценено място. За съжаление, училището отдавна е подценено от държавата място, където е трудно да се говори за полет на мисълта, за стимулиране на мечтите и за развитие на нацията в момента. Учителят е поставен в условия, в които всеки един нормален човек би имал проблеми с оцеляването си, според мен.

– Кой е учителят, когото сте запомнили през живота си?

– О, те са много – учителите, на които много дължа. Като започнем с учителката ми от I до IV клас – Снижина Попова, светла й памет, споменала съм я в книгата си. Един изключително и не само достоен човек. А човек, който можеше да не прави 9/10 от работата, която вършеше. Спокойно можеше да си я спестява. Но тогава времето беше друго и училището не бе подценено място. Беше важно да полагаш усилия за децата. Това бе държавна политика. Нещо, което на мен ми харесва в социализма – грижата за утрешния ден. Аз имах този късмет, за съжаление, моите деца – не. Другата учителка, която изключително обичам и на която съм вярна, е преподавателката ми по руски от Руската гимназия в Русе – Екатерина Трифонова. Там съм била две години, по-голяма част от образованието ми премина в Съветския съюз. И там имам любими учители, аз много си обичам учителите. Смятам, че да обичаш и уважаваш учителите си, е известна гаранция да си им верен в по-нататъшния си живот, т.е. да не предаваш техните принципи и тях самите. Това е една от причините, поради които за мен е много важно какво става в училище. Вярвам, че в него държавната власт трябва да развива позитивните процеси, а не всячески да ги подтиска и да им пречи. Преди 10-ина години беше ясно, че без Министерството на образованието и науката може да се живее прекрасно. Впоследствие стана ясно, че то пречи и това е лоша тенденция в развитието на демокрацията у нас. Също като стихийността и липсата на всякаква мотивация. И понеже в България всичко е безнаказано и чиновникът не носи отговорност, тенденцията е държавата да прецаква все повече свои граждани, а те да продължават съвестно да й плащат за това. Неотдавна с мои приятели си говорихме, че трябва да направим едно сдружение на прецаканите от държавата.

– И българския учител ли ще включвате в него?

– Българският учител в момента е в изключително незавидно, абсурдно положение. Той е потенциалният виновник по презумпция. В същото време е с огромни пранги на ръцете и на краката, и няма никакви инструменти да въздейства върху това, за което отговаря. Аз не си представям по-безумна ситуация, но не е възможно учителят да отговаря, и то финансово, за това, че ученикът не си е предал навреме бележника, и в същото време да няма възможност да накаже този ученик по някакъв начин. Не е възможно също така учители да дават обяснение защо са поставили двойки. Факт е, че учениците гинат в такава среда. В България вече има активно работещи хора, които се образоваха по време на върлата демокрация, както аз я наричам, и вече са излезли на пазара на труда. И голяма част от глупостите, които стават в нашето общество, се дължат на това невежество, а нас ни очакват няколко вълни от такова невежество. То е пряк резултат от подценяването на училището сред държавниците ни. На мен дори ми е съвестно да ги наричам „държавници”, но нямам друга дума. В България, цел на всяко правителство, е да дискредитира хората, които правят нещо срещу грешките му. Това е лесно да се направи, защото ми се струва, че българинът само чака да се разочарова от някого и да си каже: „Аха, и този е мръсник като другите”. Имаше и продължава да има тотално пренебрежение на основни функции на държавата, и аз се чудя защо българинът продължава да се примирява с това. Имам своите обяснения, разбира се. Зная, че в голяма степен робството е наложило стремеж към оцеляване въпреки всичко и всички – безогледно, без значение каква е цената, даже когато няма смисъл да си оцелял. При социализма донякъде пак имаше кой да те ръководи, пак не се стимулираха човешката воля и човешкият ентусиазъм. Това, което сега пречи на обществото ни, според мен, е недопускането, дори на подсъзнателно ниво, че нещо зависи от теб. Затова аз мисля, че хората трябва да се образоват по всевъзможни начини, независимо от възрастта си. В противен случай трябва умишлено да зачеркнат децата и внуците си. Не мисля, че в България има желаещи да направят това, но хората го вършат с ежедневието си. Смятам, че човек трябва да излезе на борба и да я води последователно. Учителите са важни с този си пример.

– Медиите също дават примери и формират обществени нагласи. Позитивни ли са те?

– Медиите не обитават оазис в пустинята, те са част от обществото. Не може обществото и политиците да са невежи, действията им да са насочени против същината на работата им, а в медиите да царства професионализъм и коректното отношение към хората. В момента, според мен, социалният мир в България се дължи на съда, на психолозите и на ясновидците. Хората отиват и се оплакват на ясновидеца или ако са по-заможни – на психолога, който им казва: „Спокойно, всичко ще се оправи”, и човекът се успокоява. В съда човек също има някаква надежда, че лошият ще бъде наказан. Аз много съчувствам на нашите учителите, на качествените ни лекари, на съдиите и на съвестните адвокати. Защото те прозират в бъдещето по-рано от другите хора, които гледат домати в двора и някак си смятат, че ако реколтата е добра, зимата ще могат да я изкарат и животът ще бъде прекрасен.

Страници: 1 2