Интервю на Вихра Петрова за Голямата Победа

Меги, колко път извървя до победата и „Любима звезда на България”?

– Банален отговор, но искрен – цял един живот. Наистина. 

Защо България избра теб и то толкова единодушно? Ние българите обикновено сме разединени и хейтваме, какво обедини хората този път?

– Мисля, че ги обедини желанието да покажат, че са наясно. Наясно са със задкулисните отношения, наясно са с имитациите на “загриженост и морал” в “светлината на прожекторите”, наясно са, че не искат повече да бъдат манипулирани, че са развили рефлекс да разпознават манипулацията, че не са им достатъчни красивите думи за общото благо.

Наясно са, че вярват в последователността, а не в лашкането напред-назад. Наясно са, че предпочитат вътрешната сила пред кухата имитация. България е много променена. И това не е от вчера. 

Помниш ли, ние в “Искрено и лично” постоянно повтаряхме: “Държавата – това сме всички ние – днес и сега. Държавата е такава, каквито сме ние.”

– Е, мисля, че имаме и ние някакъв принос в тази промяна, най-малкото защото никога не отстъпихме и на никого не се продадохме. А това развива и стоицизъм.

Споделяла си ми, че си канена в течение на 7 години да участваш във формата, но си отказвала. Защо прие този път?

– Защото имах причини да мисля, че мога да устоя. Че съм пораснала, че съм се научила, че зная какви са механизмите, които ръководят хората и, че мога да ги разпознавам. А и интуицията ми отново изигра своята голяма роля.

Как ти прие победата си, Меги? Казват: тежка е царската корона, твоята тежи ли? Какво разпознаха хората в теб?

– Първо бях изненадана. После – зашеметена. Зашеметена от това, което ми разказваха децата още в колата. И досега не мога да обхвана с ума си тази организирана подкрепа. Подкрепа, в която са обединени усилията на българите не само у нас, но и по света. Короната не тежи, но задължава. Опитвам се да прегърна всички хора, които ме спират по улиците. Няма как да върна на всички топлината, която ми подариха, разбирам го, но много бих искала да мога. Няма значение колко време ще отнеме – благодарността си живее в сърцето ми. В Къщата останаха с впечатление, че не обичам да се прегръщам с други хора. Ти знаеш, че това не е така. Аз обичам да прегръщам хората, но искрените хора, а не “стратегическите партньори”, които нямам нито в живота, нито в работата, нито пък исках да имам в Къщата на Биг Брадър.

Как се разви твоят образ  според теб в Къщата, с каква нагласа влезе и с какви уроци излезе?

– Влязох с нагласата, че сигурно ще бъда особено добра в моите си области: да успокоявам съквартирантите, да им давам кураж, за да бъдат по-издържливи, да правя живота им по-лек и по-забавен с оптимизма си, с чувството си за хумор, с разбирането си. Тази нагласа бързо се изпари. Наясно съм, че не мога да общувам с хора, които са неискрени. Още на първите номинации, разбрах, че ВИПове в Къщата няма, а има изплашени випоимитатори. Уроци в Къщата нямах, но затвърдих стари знания за смелостта, за стоицизма, за цената.

Срещна ли учители в Къщата, кои бяха те и какво научи от тях и за себе си?

– Не, не срещнах. Учител в Къщата беше Биг Брадър. Със светкавичните си реакции, с липсата на жал понякога, а понякога с добротата си. Но не бих казала, че много съм научила, защото не съм се променила. 

Как владееш самообладанието си? Това, което изумяваше всички и отвън, и вътре, е твоето брилянтно себепознаване и контрол?

– Ти знаеш колко ситуации имах в “Искрено и лично”. Не мисля, че в България са много журналистите, които живеят, както говорят в студиото. Бях заплашвана през годините, съдена, клеветена във вестниците, какво ли не, но устоявах. И устоявах на много по-силни бури. В Къщата беше по-скоро забавно като цяло, и на моменти – силно разочароващо. Разочарованието ми идваше вповече. Все се надявам, и в живота го правя, че доброто и умът в хората са по-силни и само трябва да ги бутнеш леко и те ще се осъзнаят, ще се събудят. Смешно е, но аз дори от Лили не очаквах изумително дългия въпросник с всякакви неуместни въпросчета по време на “Диария гейт”. Не очаквах тази изключително ниска правна култура у т.н. ВИПове. Тогава бях силно разочарована. Заспах, и на сутринта вече го бях приела.

Един от любимите ми моменти е, когато ти правеше онези прословути гирлянди  и те обявиха за вещица. Това беше ли вид медитация и как гирляндите ти помогнаха да стигнеш до края, защото това, което на мен ми направи впечатление е, че ти не се раздели с тях, чинно ги беше опаковала и заедно посрещнахте победата?

– Въпросните гирляндички се превърнаха за мен в символ на всички онези минути, в които аз избрах да мисля, докато ги правя, вместо да водя празни разговори, да спя или да зяпам тъпо в тавана. Да, това е вид медитация, може би. Но по-важно е, че всяка ръчна работа подрежда мислите. Имах намерение да ги изхвърля в някой от последните дни в Къщата и, когато Съквартирантите ги скриха, аз осъзнах, че са ми ценни. Те са ми като ризите от коприва на Елиза – любимата ми приказка на Андерсен за дивите лебеди – именно заради това, което олицетворяват. Разбира се, неведнъж имах радостта да осъзная, че през 21 век невежеството и злобата не могат да се разгърнат дотолкова, че да ме изгорят на площада, колкото и да им се иска. И заедно с това осъзнах нещо много важно – авангардът на човечеството все пак побеждава. Всички онези изгорени някога, заради истините в които са вярвали, не са се превърнали в пепел, а са защитили нас, променили са света. Доброто все пак побеждава! За това също мислих в Къщата. Подобни усещания: че си част от нещо, което надхвърля и твоето време, и твоя живот – дава неподозирани сили. Съвременността ни лъже, че трябва да ни е удобно, но какво от добрите, значимите събития в историята на човечеството е постигнато с удобство и с лекота? Нищо. Имам няколко любими изречения през годините. Две от тях са: без кураж няма слава и в живота не ни се предлага нищо, с което да не можем да се справим. Ти ги знаеш, всъщност.

Нещо или някой успя ли да те жегне  в Къщата и с какво, защото колкото и да изненадам хората, които четат това интервю е, че всъщност Желязната лейди има сърце и е страшно чувствителна?

– Да ме жегне? Не. Постоянната ми изненада беше колко са предсказуеми тези хора. А по повод сърцето ми – то е достатъчно образовано, и не трепва пред “псевдо”-то, виж пред силата на духа, пред смелостта на душата, пред човешката доброта – там се облива с кръв и може да се пръсне.

Споменах Желязната лейди, прякор, който получи докато беше в Къщата, та в този ред на мисли – как си отворена към политическа кариера? Българската Маргарет Тачър? И за да не съм голословна в сравненията си, ще ти дам няколко нейни цитата, които ако не знаех, че са нейни, можех да се закълна, че са твои:В политиката, ако искаш нещо да бъде казано, потърси мъж. Ако искаш да бъде направено, потърси жена.“, „Петелът може и добре да кукурига, но все пак кокошката снася яйцата.“, „Ако една жена проявява характер, за нея казват: „Вредна жена!“. А ако характер проявява някой мъж, за него казват: „Той е добро момче!“, „Ако си настроена само за това, да се харесаш на някого, трябва да си готова за всякакви компромиси по всяко време. И никога нищо няма да постигнеш.“

– Хахах, естествено, че харесвам Маргарет Тачър. Мисля, че разбирам и от политика, но не по оня начин, който разбират повечето ни политици, към които бих лепнала “псевдо”. Не зная как да ти отговоря. Сигурно, ще е като с Биг Брадър – кой знае, някога, при едни други условия, в които не трябва да се правят компромиси, с едни други хора, които и не искат да правят компромиси, в един друг свят, който иска смелост и промени. Може и да не го доживея този момент, но пък ще се постарая да има достатъчно силни хора, които да не се страхуват и да не държат на всяка цена да е удобно и лесно.

Ти си човек, който винаги оцелява, аз мисля, че и Сървайвър ще спечелиш. Не са те поканили, не си го спечелила хаххаха…, но кажи ми, оцеляването въпрос на какво е – на характер, на опит, на издържливост или на нещо друго?

– Според мен, оцеляването не е важно. Важно е желанието да живееш пълноценно независимо къде си. Само отворете историята, но не тази, която я манипулират както си искат, а онази, в която са истинските истории на обикновените хора. Нито един герой не е искал да бъде герой. Но не е искал и да оцелява. Искал е да живее пълноценно, падал е и е ставал. Имало е хора, които са били приковани до стълбове в тъмница и са живели така в продължение на години. Какви са били дните им, за какво са мислили, какво им е дало сили да излязат и да продължат да сътворяват… Какво е карало други да повтарят истините, в които вярват, дори в пламъците на кладите? И за това мислих в Къщата. Имах време, а и винаги ми е било интересно какво превръща хората в легенди. Знам, че не проблемите ти те характеризират, а начинът, по който се справяш с тях. Страхувам се, че свикваме да ни е лесно и удобно.  

Кое ти създаде най-голям дискомфорт в Къщата?

Никой, Вихри. Аз знаех къде отивам. Знаех колко време ще бъда там. Имах психическата нагласа за два месеца в глад и стрес. При нас не беше лошо. При нас беше изключително интересно, нищо че повечето Съквартиранти мрънкаха за какво ли не.

Кой те разочарова най-много?

Групата на “псевдоинтелектуалците” и то с нежеланието си да мислят, както и с готовността си да пообършат във всеки един момент помийката, с която са се заляли преди малко и да си дружат отново.

Каква е ролята на страха в такъв формат? Усети ли го у съквартирантите, от какво беше инспириран той и беше ли водещ в реакциите на живущите в Къщата?

Страхът е в основата на човешките реакции и емоции, затова трябва да бъде добре опознат и по възможност, укротен и овладян. Основният страх на Съквартирантите, поне на повечето от тях, беше как се представят. Умножен от амбицията им да се представят невероятно страхотно, той просто ги смазваше. Затова съветът да се живее по-простичко, както и стремежът да се трупа вътрешно съдържание, а не външни имитации – винаги е печеливш.

Наричат те българската Опра Унфри. Тя издаде книга, която аз много харесвам – „Направи си шоу”. Бих искала да те попитам, какво знаеш със сигурност? Какво научи на този етап от живота си и най-вече след участието ти в това риалити?

– Със сигурност знам, че нищо друго истински ценно не си в състояние да постигнеш, освен своя собствен вътрешен баланс. Тогава можеш да имаш целия свят, ако го поискаш с добро.

Кое прави един човек успял и ти смяташ ли, че си успяла?

– “Успял” за мен е този, който се чувства добре в своята си кожа. Човекът, реализирал своя си потенциал, какъвто и да е той. Човекът, който живее в мир и уважение със себе си.

 

И за финал…Няма да ти задам въпросът, който всички очакват… 😉

 

– Ох, слава Богу! Ама, няма – аз да си отговоря все пак.