Миглена Ангелова: „Смъртта е сигурна, но никой не се стреми към тази сигурност“

– Миглена, от няколко месеца имаш нова връзка. Какво е чувството?

В момента опознавам любовта и се опитвам да  бъда търпелива, а за мен това е много сложно. Стане ли дума, че имам връзка, всички наоколо започват да въздишат. Но това захаросано „Ах!“ и „Ох!“ няма нищо общо с реалността. „Ах!“ е маркетинг, а не любов. Според мен повечето хора, които търсят любовта, не са готови за нея. Защото тя е колкото захар, толкова и цианкалий. 

– Смяташ, че любовта, освен сладка, може да бъде и отровна?  

Ако мъжът до теб се прави на пудра захар и те храни с нея, значи крие същността си. Щом се отпусне и му видиш ноктите, космите и метнатите на топка чорапи, или пък направо някои вътрешни качества, идва краят! Ако ти смяташ, че си срещнала една светла личност, а той мисли същото за теб, значи двамата взаимно храните комплексите си и облизвате вътрешните си проблеми. Това е предпоставка скоро да гръмне бомба, последвана от „Защо ти мен така, а пък аз на теб иначе?“. Този филм съм го гледала много пъти, при това от първия ред. 

– В сегашната ти връзка какво е най-важно за теб? 

Да можем и двамата да издържим на истината за себе си. Защото всеки от нас си има и светла, и тъмна страна, и тя неизбежно се разкрива. Колкото повече една любов е истинска, без самозаблуди, толкова повече от нея боли. Ако любовта само те радва, значи си излъгал дълбоко себе си. Хубавото е, че тази връзка ми се случва на етап, на който мога да поема и захарта, и цианкалия. 

– Как откри мъжа, с когото си в момента?  

Не знам. Но съм убедена, че човек от самото си раждане се стреми към всички срещи в живота си, защото те са необходимите крачки към това, което винаги е искал. Преди да срещна този мъж знаех, че искам да опозная себе си чрез друг човек. Имам това желание от много малка. 

– Целенасочено ли търсеше тази любов?

Всъщност, съзнателно се бях отказала да търся „половинка“. Струваше ми се, че няма да я открия в този живот. Мислех, че е по-вероятно половинката да се окаже пингвин от Антарктида, отколкото човек.  Когато обаче се отказах от търсенето разбрах, че това много ме мори. Душата ми се бунтуваше, бях ужасно неспокойна от това решение. 

– Какво си ти за този мъж и какво е той за теб? 

Мисля, че на него много му е провървяло с мен. Но съм наясно, че съм и ужасно бреме. Той е същият, разбира се.  

– А каква си принципно във връзките си с мъжете? Как реагираш на некоректност, на предателство? 

Екипен човек съм, обичам мъжът до мен да е спокоен. Но ако забележа в поведението му някакво противоречие, мога да стана непредсказуема. Не, няма да „пребъркам“ джобовете му, а ще постъпя по начин, който смятам за правилен. Мога да вляза в директна конфронтация, мога да се затворя, мога да изчезна. Но ще направя това не с лошо, а с идеята да остана сама с мислите си, да запазя себе си. За съжаление, подобно поведение не винаги се разбира по правилния начин. 

– Сложна ми изглежда твоята представа за любовта…

Любовта няма как да е лесна.  От една страна обичаме предвидимостта във връзките, от друга същата тази предвидимост ни е много скучна. Хем искаме другият да ни изненадва, хем не сме доволни, защото изненадите могат да бъдат и неприятни. 

– В интервюта винаги те питат за твоите четири брака, които отдавна са минало. Защо браковете ти са толкова интересни на хората? 

Защото всички тези хора също имат бракове. А от брак, хранене и секс всички разбират, и съответно разпознават себе си в тези сфери. 

– Би ли нарекла живота си „приложен феминизъм“? 

Определено не съм феминистка. По-скоро съм еманципирана. Феминистките отричат смисъла на другия пол и на мъжествеността, а еманципираните жени просто искат да бъдат свободни. В наши дни на мъжа не му е лесно – той винаги може да бъде заменен с една отварачка за консерви, ако приемем, че неговата същност е елементарна, просто да ти отваря бурканите. 

Ако обаче мъжът не се притеснява да наложи себе си и може умно да обясни на жената защо го прави, аз съм абсолютно ОК с това. Но да ме ръководи глупак – в личните ми отношения или в професията, това няма как да ми се случи. 

– Искам да те върна 20 години назад, когато идваш от Русе в София сама, с четирите си деца, две от които са близначета, а едното е само на годинка. Как въобще ти хрумна да направиш тази маневра без да имаш сигурна работа, без подкрепа? 

В Русенския телевизионен център нямаше какво повече да науча, бях стигнала тавана на професионалното развитие. Разбира се, можех да продължавам да стоя там и да бъда ужасно недоволна от себе си, защото не се развивам. Тогава една съседка ми каза: „Тези банички, дето всеки ден ги ядеш в Русе, със същия успех можеш да ги ядеш и в София. Защо не отидеш там, където можеш да се реализираш?“. Защо наистина да не го направя? Какво толкова лошо може да ми се случи? Имах нужда от промяна, дори бях попълнила документи за емиграция в Австралия. Казах си: „Щом ми стига смелост за пътуване до Австралия, защо първо да не пробвам със София?“ 

– Даваше ли си сметка какъв риск поемаш с това преместване?

Винаги скачам във водата с идеята, че някак ще се науча да плувам. Успях да тръгна от Русе, само защото за намерението ми да дойда в София знаеше един единствен човек – въпросната съседка. Ако повече хора бяха наясно с плановете ми, със сигурност щяха да ме спрат с: „Ти луда ли си?“, „Ама как така?, „Знаеш ли какво е да си сама с четири деца в голям град?. Ако моите страхове се бяха умножили по чуждите, никога нямаше да си събера багажа. Но и ако знаех, че ще мина през ужасиите, през които минах, също нямаше да тръгна.

– Кои бяха най-тежките ти моменти, след като пристигна в София? 

Да не знам как ще си платя наема в следващите три, четири или пет месеца. Да имам само два лева в чантата, а на хоризонта да не се задава никакво плащане. Ако питаш как сме оцелявали, честно казано, не знам.  Помня само, че синът ми тогава беше на година и нещо, с къдрава руса коса и красиви очи. Всеки път, когато го вземех от яслата, той тичаше през пазара „Иван Вазов“, а продавачите, умилени, му даваха по нещо за ядене. След една негова разходка вече имахме салата за вечеря. Големите ми деца пък връщаха бутилки. Всичко някак се нареждаше… 

– Какво те държеше и какво те плашеше в онези дни? 

Бях убедена, че ако всеки ден правя това, което смятам за правилно и необходимо, ще се измъкнем бързо. Но понякога си казвах с ужас: „Ако в следващите 10 години продължавам да правя същото и нищо добро не последва, кога ли ще си дам сметка, че греша?“. Оказа се, че животът ме води. Понякога е трудно, но винаги може да бъде и забавно. 

– Ти се изправяш на крака, след като започваш да правиш „Искрено и лично“, нали?  

Когато започнах да водя „Искрено и лично“ и се стабилизирахме финансово, на децата започна да им е мъчно за времето, когато нямахме пари. В трудните дни, като компенсация на финансовите ни неволи, правех страхотни партита вкъщи. Пускахме си музика, танцувахме, четяхме приказки, гледахме залезите. Беше много сплотяващо. Винаги можеш да намериш компенсация, ако я търсиш. Но можеш и да бъдеш недоволен от живота, вечно мрънкащ човек. 

– В момента не си на екран, има ли шанс отново да застанеш пред камерите? 

Аз не умирам за екран. У нас популярността е свързана с доста неприятни преживявания. Но иначе – с продуцентската ми къща водим разговори с една от националните телевизии. Може би от септември ще реализираме нещо съвместно. Ще видим. 

– Какво ще бъде то, отново в стил „Искрено и лично“ ли? 

Винаги ще водя искрени и лични разговори. Няма как да избягам от това амплоа, защото това съм аз. В момента българските медии се занимават с първа и втора чакра – секс и храна. Рядко стигат до сърцето, защото не го разбират. Умението да стигнеш до сърцето предполага повече знания и житейска позиция. 

– Как се самооценяваш като професионалист? 

Когато си честен професионалист и имаш реална представа за възможностите си, ти си непоклатим. Имам зад гърба си школата на „Искрено и лично“. Мога да заместя всеки във всяка дейност в телевизията. С лекота мога да проектирам цяло предаване, да го водя ежедневно, да разпределям разговор с петима гости, да следя целия процес. Това е от години, но ако говорим за професионално самочувствие – придобих го в Китай, там уважават можещите. У нас продължават да са много хората, които дори да управляваш космически кораб, все ще поискат да те изпратят да вадиш картофи, за да ти покажат, че въпреки “някои” твои умения, все пак си нищо, защото не вадиш картофите правилно. Хората, пред които се прекланям в телевизията са Васа Ганчева, Алис Крайчева, Хачо Бояджиев, светла им памет. За мен те са живи. Това са хора, с които сме се уважавали. Бригита Чолакова – изключително честен професионалист. Разбира се, не мога да пропусна Кеворк Кеворкян, вселена, достоен професионалист. Благодарна съм, че мога да му се обадя и да чуя ведрия му, приятен глас.

– А Иван и Андрей?  

Иван и Андрей са добри продуценти.

– Какъв е твоят проект-мечта?

Много „шантав“ и е встрани от всичко, което съм правила досега. Когато го осъществя, ще се разчуе. Свързан е със смъртта. 

– Със смъртта?!

Да, с единственото сигурно нещо в живота. Когато някой ми каже, че нямаме сигурност за нищо, винаги опонирам, че смъртта е сигурна. Но защо ли никой не се стреми към тази сигурност… 

– Ти спечели „ВИП Брадър“ с огромно зрителско одобрение. В Къщата изглеждаше спокойна, какво ти даваше увереност? 

Едва ли щях да издържа във „ВИП Брадър“, ако години преди това не бях разбрала, че не желая да бъда идеална – нито като жена, нито като майка, нито като  журналист. С времето приех, че мога да съм и слаба, и глупавичка. Влязох в Къщата спокойна, че не трябва да поддържам фалшив образ за всестранно успешно развитата личност. А вътре ми беше приятно, не исках да си тръгвам. Един месец в „Биг Брадър“ отговаря на година-две навън. Къщата е чудесно място да научиш нещо за себе си на бързи обороти.  

– Докато беше в шоуто не се ли разочарова от някои свои черти? 

Щях да се разочаровам от себе си, ако бях направила компромис с позициите си. Бързо разбрах, че това няма как да се случи. Аз не крещя, не обиждам,  не бях инициатор на нито една неприятна ситуация, не го правя и в живота. Това, разбира се, не означава, че не реагирам или, че нямам мнение. Имам и то е премислено, рядко е импулсивно. Хората не харесват, когато някой им обяснява спокойно защо не приема ситуацията, в която искат да го вкарат. Тогава те се чувстват като деца, хванати да пребъркват нечий джоб, но това не е мой проблем, а техен.

– Но пък изразяваше мнението си категорично…

Когато стане дума за житейска позиция, за мен е важно да мога да кажа мнението си, при това аз не обиждам никого, защото не засягам личността. Категоричността идва от познаването, от обмислянето. Смятам, че имам право на това, както всеки има правото да постъпва спрямо своето виждане. Ако някой не може да приеме различно мнение, да отиде на психолог и да се научи как се прави това, вместо да се стреми да уеднакви всички под лозунга: „Който не е с нас, е против нас“. Ние не живеем в черно-бял свят.

– Твоята откровеност обаче ти печели врагове. 

Ако някой не ми е приятен, защо трябва да е проблем, че не му се усмихвам? Самата аз не съм приятна на много хора, но не им се сърдя. Просто ги заобикалям, уважавайки правото им да имат собствено мнение. Никой не иска лицемерие около себе си, но пък много искаме всички поголовно да ни харесват – това е сериозно противоречие, не мислиш ли?

– Освен силния ти характер, какво друго ти помагаше в Къщата? 

Според някои теории ние ходим навсякъде с целия си „комплект“ починали близки. Преди да вляза във „ВИП Брадър“ обаче не знаех, че присъствието им може да бъде осезаемо. В Къщата, рано, на събуждане, усещах тяхната подкрепа. Мисля, че когато съзнанието ти е чисто, тоест когато не си губиш времето с постоянно ровене в интернет и оставаш насаме със себе си, можеш да усетиш това присъствие. 

– Какво правиш, за да се чувстваш добре? 

Занимавам се с медитация и йога. Винаги съм се чудила какви са тези идиоти, които седят “по турски” и броят вдишванията и издишванията си. Да се концентрираш върху дишането си и да опиташ да прогониш мислите си за определено време, се оказва полезно за мозъка, който е свикнал постоянно да бъде зает с нещо. На един следващ етап това умение ти помага да се съсредоточиш върху конкретен проект, върху ставащото в този конкретен момент, без да препускаш в мислите си към следващото, което трябва да правиш, организираш и т.н. Преди да се захвана с медитация, за мен беше много трудно да мисля само за една задача – мислите ми подскачаха като щурци на пролетна поляна. 

– А йогата какво ти дава?

Гъвкавост. Не е лошо да знаеш, че още можеш да правиш шпагат или че с лекота можеш да опънеш крак над главата си. За мен е важно да съм гъвкава и защото много обичам балета. И досега мога да правя фуете (онова виртуозно движение, при което танцьорът се върти бързо на място, а при всеки оборот кракът му се завърта също – бел.ред.)  

– Освен тялото, умът ти също е в добра форма. Как го поддържаш? 

Като не спирам да съм любопитна. Никога не съм си казвала: „Боже, каква звезда съм, колко съм права!“. На мен хората и причините, по които постъпват по един или друг начин, винаги са ми били интересни. Затова се интересувам от психология, чета активно, искам да знам повече. Вече съм наясно, че в детството на всеки от нас е заложена бомба със закъснител и, че когато се ядосваме на нещо, което по никакъв начин реално не ни засяга, значи имаме дълбок вътрешен проблем. 

– При теб избухват ли бомби, заровени в миналото?  

Случвало се е. Бях забелязала, че всеки път, когато шофирам и ме изпревари голяма черна кола, моментално давам газ и започвам да я гоня до следващия светофар. Правех го заслепена от ярост, напълно забравила чувството си за самосъхранение. Запитах се защо това толкова ме дразни? Има ли в миналото ми нещо, което провокира подобна реакция? Около година-две копах в тази посока, докато не стигнах до отговора.  

– Къде го откри? 

В детската градина. В духа на социализма моите родители са ме възпитавали, че не трябва да бъда в челните редици, когато става дума за талантите ми. Аз бях артистично дете, рецитирах много добре, но те ми казваха: „Ти не си с нищо по-различна от останалите!“ Аз обаче виждах, че не е така. Да ме приравняват с някой, на когото сополите му висят до устата и не може да каже две изречения, ми се е струвало ужасно несправедливо. Години по-късно, когато някой случаен шофьор ме изпревареше, несъзнателно избухвах. Откакто разбрах каква е причината,  вече не гоня никого по улиците. В нашето подсъзнание са заровени много неща, които не желаем да си спомним. Но ако много искаме да ги открием и си поставим такава задача, в един момент съзнанието ни ще ги откопае. 

– А ако вземем да откопаем и някой „труп“? 

Да, много ни е страх да не би случайно да разберем нещо лошо себе си. Постоянно крием свои качества, които са обявени за недостатъци. Злобата и  завистта са нашите нереализирани мечти и цели, с годините причиняват болести. Защо просто не работим за реализацията на мечтите си, вместо да се отказваме от тях, да предаваме себе си и да мразим. Няма значение какво ще “изровиш”, важно е какво ще направиш после с изровеното.

– През годините ти какво научи за себе си, какъв човек си всъщност?  

Аз съм човек на резултатите. Ако днес не свърша поне едно нещо, от което да съм доволна, ще се чувствам зле, ще се чувствам изостанала. Когато разбрах, че съм такъв типаж, започнах да се справям с безпокойството си. Днес нямам резултати? Спокойно, довечера ще измия чиниите и резултатът ще дойде веднага! Трябва да познаваме и силните си страни, и техният слаб еквивалент. Да разбираме, че слабостта може да е сила и обратното. Мързелът, от който се срамуваш, може да те направи креативен. Защо тогава да го криеш? Обичай си го! Огромната отговорност, с която се гордееш, може да крие склонност към неприятен перфекционизъм. Овладей го! Не може всичко да бъде идеално. Идеалните хора обикновено са покойници. 

– В твое интервю казваш, че трябва да грешим активно. Защо? 

Защото да грешиш означава да поемаш риск и да изследваш себе си. Означава да си жив. 

– Какво те накара да се заровиш по-дълбоко и в другите, и в себе си? 

„Искрено и лично“ беше повратен момент за мен. След толкова много срещи, започнах да се питам какво кара хора от различни краища на България да говорят по един и същ начин, без да се познават, да постъпват по един и същ начин, без да се познават, да страхуват от едно и също, без да се познават? Постепенно разбрах, че всички ние сме лесно сугестируеми. Тогава за първи път поисках да разбера механизмите на човешката психика. 

– Има ли битки, в които вече не влизаш? 

В началото на живота си всеки иска да управлява светкавиците, а светът да зависи от него. С времето осъзнаваш (ако ти работи главата, разбира се), че единствената битка, която има смисъл, е битката със себе си. Образовам сърцето си и се опитвам да развивам скромност по отношение на общочовешкото желание да си фактор – бъди фактор в своя собствен живот, това е достатъчно. Светът си ОК, винаги ще има и добро, и зло. Оправи себе си, научи себе си, промени себе си, направи това, което искаш и си понеси резултатите. Не търси причините другаде – те са в теб. Не обвинявай никого, освен себе си, но го прави конструктивно, иначе е безсмислено.

– Умееш ли да изпитваш удоволствие – не само от работата, от майчинството, от любовта, а от самата теб?

Мога да си кажа „Браво!“ за много решения. Сега се харесвам много повече,  отколкото на 20 или на 30 години. Ако някоя магическа пръчка ме върне години назад… Боже мой, в никакъв случай не искам да минавам отново през онзи хаос, през онова непознаване на себе си! А и децата казват, че сега съм по-интересна. Твърдят, че се обличам по-добре и че веждите ми са изскубани в по-правилна форма. Освен това напоследък недовиждам, така че живея по-лесно с образа си в огледалото.  

– Представи си само колко ще ти бъде готино, когато започнеш и да недочуваш…

Природата си знае работата. Ако на човек много започне да му пречи и мозъкът, той започва да дава бъгове. Тогава вече няма никакви проблеми.

Интервю на сп. „Дива“