Статията може би ще ви прозвучи сурово или прекалено категорично, но ако това е вашата история, вие ще я усетите. Най-трудната част във всяка промяна към по-добро е да признаеш пред себе си, че не вървиш в добрата посока. Преминавала съм и може да се каже отчасти и в момента преминавам през тази история, затова всяка дума по-долу усещам с всяка клетка в тялото си.

БЪДИ СИЛНА. СТАНИ ЖЕРТВА – ТОВА Е ЦЕНАТА, КОЯТО ТРЯБВА ДА ПЛАТИШ ЗА „СИЛАТА“.

„Аз правя всичко сама. Аз мога, затова аз правя, аз тегля каруцата. Не моля никого за нищо. Разчитам на себе си.“

Цената за подобна пълна независимост е умора, изтощение, невъзможност да се опреш на никого, освен на себе си.

„Аз съм съвсем сама.“

Защо?

От една страна стои невъзможността и неумението да поискаш помощ. Да, и това го има.

Но от друга е дълбокото усещане за необходимостта да оправдаеш съществуването си на тази земя именно по този начин. „Когато преодолявам умората и болката, надскачам себе си, надхвърлям човешките си възможности, пренебрегвам желанията и нуждите си, това означава, че мога… мога… да живея и така се чувствам жива.“ Имаш право да живееш, само ако си герой.  За да оправдаеш живота си, трябва да направиш много, на предела на човешките си сили, трябва да си по-силна, по-умна, по-бърза. И, разбира се, да надскочиш себе си. В противен случай усилията не се броят.

Корените на тези убеждения, разбира се, са скрити дълбоко в детството.

Възможно е те да се основават на ниска самооценка. „Ти просто си като всички“ – тоест: ти си никой. Стани нещо повече от това, което си, и тогава ще спечелиш правото да съществуваш. Правото да бъдеш забелязана.“ Липса на признание от страна на бащата. Пренебрежението на мама. Постоянната нужда да „заслужаваш“ и да „оправдаваш“.

А може би това послание първоначално е било адресирано до мама от нейните родители. И дъщерята, виждайки как мама „дърпа колата и влачи кръста“: работи до късно, готви, чисти, а после вечер пере, „възпитава“ въпреки всичко децата или се раздава всеотдайно на работа – то тя прави извод, че съдбата на жената е такава. Дъщерята уважава майка си и не иска да бъде „по-слаба“ от нея. Това е тежката, гладна съдба на баба ѝ и „синдромът на оцелелия“ на онова поколение, преживяло глада, мизерията, войните, 9-ти септември, строежа на комунизма… Вината, че си оцелял и живееш сега, когато мнозина са загинали, те кара да плащаш за това щастие. Да не въздишаш, да не се отпускаш, да не се радваш прекомерно, тоест изобщо като цяло оцелелите нямат това право.

Така или иначе, жената развива образа на героичната женска съдба. В съвременен вариант – активна жена-победителка, самопожертвователна жена-спасителка, непоколебима жена-жертва. Често превърта ролите поред или едновременно пребивава и в трите образа.

По-високо, по-бързо, по-силно! Цел след цел! Всичко под контрол: кариера, подчинени, семейство. Знаеш всичко, виждаш неприятностите още на хоризонта и държиш всички в подчинение: „Аз знам най-добре и аз отговарям за всичко!“ Да контролираш всяка стъпка, да разпределяш отговорностите, да съставиш програма за развитието на “своята” половинка и упорито да го буташ по нея (а после да се чудиш защо е избягал при друга „учителка“).

Да се превърнеш в глава на семейството. Да станеш родител за родителите си и майка за братята и сестрите си. Да заемеш мястото на „старейшината“ на цялото семейство. Да плащаш и да осигуряваш, да контролираш и да изискваш. Да поемеш цялата власт.

О, това опияняващо усещане за неразделeна с никой друг власт и от там: исполинска сила! Най-накрая мога да правя всичко! И всички те зависят от мен!

Да се усетиш важна, незаменима, необходима. Можеш напълно да обездвижиш един човек, така че той да не може да направи и крачка без теб. 

Но да бъдеш необходим, не е равно на любов.

„Ако съм нужна, необходима, ако не могат да се справят без мен, ако зависят от мен, тогава имам тяхното признание…, необходима съм им. Обичана съм…“. 

Именно любовта и признанието са това, което силните дъщери търсят.

За да спасят всички около себе си:  колегите в работата, които не се справят добре и затова работят вместо тях; роднините, като правят незабелязано за тях това, което те и сами могат успешно да свършат; родителите си, които решават какво би било най-добре за тях и ги задушават с грижите си; най-добрата приятелка, която урежда точно в този момент живота си; съпругът, който все не може да открие достойната работа за себе си…

О, това опияняващо чувство на жертвоготовност, силата на добрата фея и възмущението на непризнатия гений! И да, и това присъства …

„Измий пода през нощта, когато цялото семейство спи; изхвърли торбите с боклук, докато съпругът и възрастният син спокойно гледат телевизия; залепи тапетите сама, демонстративно измий чиниите в един часа през нощта или спокойно изплати заема на съпруга“.

Сладкото чувство да си жертва!

Жертва, която потрива ръце, докато чака момента, в който да поиска сметката за всичко свършено. Че как иначе?

Всичко си има и втора страна. Жертвеността изисква отплата. Тя се задушава от обидата на непризнателността: „Те не ме оценяват, не ме уважават. Не виждат колко много правя за тях.” Всъщност не ЗА тях, а ВМЕСТО тях. Не превръщайте хората в инвалиди и не ги приемайте за инвалиди. Разбира се, те ще се справят и без вас.

„Но, ако могат да се справят и без мен, защо съм им аз тогава? И има ли изобщо някой нужда от мен?“

А Вие имате ли нужда от себе си? 

Или сте „една нула”, която се превръща в достойно число, само, ако някой застане до нея? А иначе сама по себе си сте просто една нула без тояжката? “ (Прочетете В. Москаленко „Зависимостта: семейна болест“ – страхотни мисли по този повод.)

За да се откаже от ролята на жертва и спасител, човек трябва да се откаже от властта. “Спасяването” предполага, че около вас има хора, които са слаби, тоест не могат да се справят без вас, нямат собствен мозък.

Ако живееш заедно със “спасяващия” е много лесно да се превърнеш в инвалид. Неслучайно това е първоначалната роля на съпругите на безделници, алкохолици и всякакви несретници, както и на майките на наркомани.

Прехвърляйки отговорността върху самия мъж, вие го признавате за равен на себе си. Не по-глупав или по-слаб.

Психологията на жертвата „тихо сополиво мрънкаща“ се проявява по много начини. Това е определен стереотип на поведение, разделящ околните на „спасяващи“ и „агресиращи“. „Добри и любящи“ и „лоши и зли“. „Добрите и любящите“ се превръщат в „спасяващи“ и започват да  контролират през чувството за вина. По този начин жертвата получава удовлетворение на своите потребности. Като не знае как да ги удовлетвори по друг начин, така получава това, от което се нуждае.

„Жертвите“ разделят всички около себе си на лоши и добри. „Добрите“ обикновено ги „спасяват“, а „лошите“ ги „нараняват“ и „им правят всякакви гнусотии“. Да излезете от позицията на жертва означава да спрете да делите света на добри и лоши, и да се научите да казвате ясно от какво имате нужда. И също така да поискате помощ. Директно. Не по манипулативен начин, въртейки “около” с намеци и недомлъвки, а като помолите директно за това, от което се нуждаете, тоест по честния начин. Трудно е, знам. Трябва да свалите ореола от главата си и просто да бъдете човешко същество със своята нужди. Да признаете слабостта си. И просто да бъдете човек. Не герой, не светец, а просто човек със своите желания, нужди, граници на възможностите си, със своите възможности и невъзможности да не направите нещо.

Какво трябва да променим?

Задавайте си по-често следните въпроси:

Дали не се държа като жертва?

Не правя ли повече, отколкото мога, очаквайки някой друг да дойде и да се погрижи за мен, да ме „спаси“?

Ясно ли заявявам от какво имам нужда?

Умея ли да поискам?

Не се ли опитвам да затруднявам близките си? Неумишлено да правя за децата си това, което те сами могат да направят за себе си. Дали не обезценявам личните им възможности и така да не им позволявам да се развиват?

Не превръщам ли партньора си в немощен инвалид, който не е в състояние сам да решава от какво се нуждае и да поеме отговорност за собствения си живот?

Не се ли превръщам в майка за моите родители? Не поемам ли твърде много, като се вживявам в ролята на баба и не се ли увличам, поемайки по този начин отговорността за цялото семейство? Това ли всъщност е моето място?

Това е начинът да се научим как да разпределяме силите си и да планираме времето си, да споделяме отговорността, да поискаме помощ тук, а там да маркираме границите си и сами да плащаме за решението да ги отстояваме и да не се отклоняваме от тях. С други думи просто да бъдем човешки същества.

P.S. Разбира се, помощта на психологическия консултант в случаите, когато сме прекалили със спасяването и самопожертването, често е силно необходима. Можете да си запишете час тук.