Статия от Миглена Ангелова, публикувана във вестник „24 часа“ по повод причините за насилието в българските училища. Миглена счита, че е лесно да се стоварва всичко на телевизионните програми, но филмите и другите често набеждавани телевизионни формати, далеч не са сред реалните причини за детското насилие. Да търсиш проблема там, където го няма, означава никога да не успееш да се справиш с него! Вредно и безсмислено занимание!

Ето и самата статия, която е повече от актуална и в наши дни:

Повечето българи продължават да се надяват, че общото зло ще подмине точно техния дом… Очаква ви разочарование – общото зло не подминава нито един дом! Нито моят, нито вашият!

Мнението ми по въпроса за детското насилие в българските училища няма да допадне на много хора, защото аз предпочитам простата логика, не обичам евфемизмите и, когато някой много хубаво ми говори, обикновено не му вярвам.

Ако работите в Прокуратурата, ако сте служител в Министерството на образованието и науката, ако все още продължавате да работите като учител в нашата система, ако сте родител, който предпочита да не се вглъбява в уроците на децата си, МОЛЯ НЕ ЧЕТЕТЕ нататък, запазете илюзиите и спокойния си сън – сигурно имате нужда от тях.

Ако, обаче, не сте от спящите, не е възможно да не се притеснявате (много меко казано) от това, което става в българското училище не от вчера.

ДВЕ ПРИЯТЕЛКИ УБИХА СВОЯ СЪУЧЕНИЧКА! МОМИЧЕШКА БАНДА ТОРМОЗИ ЦЯЛ КВАРТАЛ! В ИНТЕРНЕТ СЕ РАЗПРОСТРАНЯВАТ ЗАПИСИ НА МОМИЧЕШКИ БОЕВЕ! ПОРНО САЙТОВЕ С АКТИВНОТО УЧАСТИЕ НА УЧЕНИЧКИ!

Отново усещате онова гадничко и до болка познато чувство за безпомощност, нали? И се чудите какво става, при положение, че нашето българско училище съвсем в духа на новото, демократично време се сдоби и с училищни психолози, и с педагогически съветници, и с просветени чрез какви ли не програми учители…

Какво ли става НАИСТИНА?

Модно е да се обвинява телевизията и насилието във филмите. Ура! – ние обичаме някой друг да ни е виновен, и ако може, да не зависи от нас отстраняването на проблема. Спомням си, че дори кеча по бТВ беше набеден и позорно изгонен от програмата. И правилно – по-лесно е да спреш предаване по частна медия, отколкото да закриеш неадекватно на времето си министерство.

Чувала съм, че в САЩ много строго следят в ТВ програмите им да няма насилие и други страхотии, и в същото време малолетни американчета от време на време разстрелват цели класове. Затова, предлагам ви съвсем за малко да забравим точно тази „причина”, пораждаща насилие и да си представим деня на един ученик в България.

Влизали ли сте скоро в училище?

Сигурна съм, че не обичате да ходите на родителски срещи! И аз не обичам, макар че няколко от тях са ме изненадвали приятно и след това ми е ставало много мъчно за учителите, които са ми допаднали. Простете откровеността ми, но от българския учител не лъха нито радост, нито щастие, нито гордост заради професията.

Българското училище отдавна не е приятно за посещения място. С редки изключения това е ПОДЦЕНЕНО и от държавата и от обществото ни заведение, в което в унизителни условия се отглежда бъдещето на нацията. Срамно е!

Учителите са изнервени и изморени от препускане в порочни кръгове без изход и пазят психическото си здраве кой както може – някои са в перманентни болнични, други са превърнати от системата в пишман-бизнесмени, трети – въпреки системата, и с усещането за постоянна горчивина се опитват „да дадат всичко от себе си” с тъга и усилие всеки ден.

Колко време ще издържите на мястото на детето си да гледате, слушате, че и да уважавате тъжни, немотивирани хора?

Да ми прости тези думи българският учител, пред чиято упоритост се прекланям! Истината никак не е лицеприятна, уви. Няма как човек, чиято професия не е уважавана от държавата и не се подкрепя от обществото да роди велики идеи или пък да обърне внимание на детайлите във възпитанието на личността.

Искате ли нещо искрено и лично? – В началото на тази година от „Туистър” ми предложиха да си разменим ролите с учителка от Велико Търново. Приех, защото ме помолиха колеги. Първото ми висше образование е филология. Когато кандидатствах, мечтаех да бъда любима учителка. Добре, че има стажове, та решението ми: „Далеч от родното училище!” все още е в сила. Както и да е, попаднах в „Туистър”. Катя – учителката, която трябваше да издържи един ден в „Искрено и лично”, преподаваше в трети клас и се оказа слънчице. Не зная дали на нея й допаднаха ангажиментите на водеща, за мен обаче, денят при нейните третокласници се превърна в събитие.

Обичам децата. Моите четири са ме научили всичко да очаквам от тях, особено зрели мнения и заключения. Считам, че съм подготвена за всякакви възрастови аномалии, но изведнъж по време на снимките, усетих с изненада, че пред мен няма деца в трети клас, а големи завършени хора – всеки с талантите си, с болките си, с огорченията и радостите си – съвсем като възрастните гости в предаването. По време на изпитването всеки от тях искаше да се изяви, да покаже колко е добър, да бъде запомнен. В подобни моменти по-можещите потискат по-нерешителните, по-деликатните и в студиото съм свикнала да следя баланса помежду им. Импулсивно казах на учениците, че никак не е важно дали аз ще получа правилния отговор, защото няма да запомня кой го е дал, много по-важно е те да бъдат приятели помежду си, навреме да си подскажат отговора, за да могат да разчитат един на друг в многото години заедно, които им предстоят. Никога няма да забравя притихването и последвалото  искрено възхищение в очите им, както и партньорските им, стимулирани подсказвания след това. На мен ми беше лесно – един единствен ден в училище, Катя да му мисли!

Край на личното, продължаваме с  искреното.

За да направите коректен анализ на ученическото насилие в училище, важно е да прочетете поне един урок, независимо от кой учебник. Ще се изпълните с респект към психиката на българския ученик!

Учебните програми и учебниците са ми любима тема от преди няколко години, благодарение гостуването в „Искрено и лично” на протестиращи против матурите ученици. Дотогава и аз не бях поглеждала какво учат децата ми, вкъщи питах само за оценките. Учениците от Пловдив ми отвориха очите и сега съм уверена, че ако в България правораздавателната ни система работеше правилно, доста възрастни „умове” трябваше да са в затвора, заради корупция в образователната ни система.

Сега чета написаното в учебниците и… вдигам адреналина, защото и аз съм в тази каша. Иначе с текстовете в учебника по литература на сина ми, който е в 5-ти клас, можете да излекувате и най-упоритото безсъние. 11-годишният ми син, който в пъти по-добре от мен се справя и с интернет, и с GSM-апарата ми, прекрасно запомня текстовете на песните на Устата и „Ъпсурт”, упорито отказва да научи както библейската притча за сътворяването на света и за „деветмесечното говеене на свекър и свекърва”, така и арменската легенда за раждането на Вахагн (няма грешка в изписването), а Хайастан – родината на арменците – просто не може да я произнесе и за нищо на света не иска да я запомни, дори под заплаха от двойка. Кръстил е Бетовен – бетонен… и т.н., и т.н.

Лошото, или доброто е, че аз го разбирам, подкопавайки с разбирането си авторитета на цели авторски колективи. А всичко това ни се случва, защото някой умник (или колектив от умници) в МОН не е виждал 11 годишни деца и представа си няма какво знаят, какво искат, как се изразяват, какво ги интересува, какво им е необходимо и по какъв начин трябва да им се даде. И само литературата да е…

Сигурна съм, че ако прочетете един от уроците на детето си, независимо по кой предмет, ще разберете защо МРАЗИ УЧИЛИЩЕТО. Защо иска „да избяга от жестоката нереалност – даскалото”; защо счита, че „в училище максимално се изтъпява и се разлага от ужасно голяма скука”. (Цитатите са взети от интернет и могат да бъдат продължени до безкрай.)

И, ако ние с вас си ги говорим тези неща от време на време, когато нещо по-сериозно се случи, то за нашите деца „даскалото, в което се изтъпява” е ежедневно ескалиращо агресията им явление.

Не е необходимо да сте велик педагог, за да знаете, че детството и юношеството могат да бъдат здрава основа за личността само, ако са формирали усещане за успешност, за правилност, за подкрепа, за преодоляване на трудностите, ако са възпитали таланта да създаваш приятелства, да ти е приятно да помогнеш… Ще ме прощават в МОН, но Вахагн с цялата си петокласна божествена сила няма как да формира всичко това.

И хайде да си го кажем направо:

За това, че някои от възрастните продадоха и принципите, и душите си, а други възрастни със страх и мълчаливо съгласие ги гледаха през всичките тези години, сега плащат нашите деца.

Гледат ни от екрана, попаднали в епицентъра на централните новини, с огромните, недоумяващи очи на току-що събудил се човек, който преди секунди е разбрал, че не е актьор в лош филм, а, че съвсем наистина е причинил страдание, болка, унизил е някого… Съвсем наистина е убил, лишил е от живот…

А всъщност, съвсем наистина с цялата си неразбрана душа е искал да носи радост, да има приятели, да им се харесва, да го аплодират, да го обичат… Възрастните, обаче не са научили навреме малкия неукрепнал дух КАК да направи така, че да получава любов, а не упреци. Просто,  защото възрастните в същото време са били заети с продажбата на собствените си души.

Ако ви е по-лесно да обвините „лошите” деца, или родителите, които не са ги „възпитали”, или държавата, която „не си е свършила работата”, давайте – това със сигурност ще приспи съвестта ви, но дълбоко в себе си, ние всички знаем, че децата ни нямат вина за нашите общи грешки, за тях остават само болката и страданието от пречупеното им детство.

P.S. За сведение на Главния Прокурор на Републиката: ценообразуването на учебниците, които родителите биват заставяни да купуват всяка година продължава да се прави по доста оригинален начин; а помощите в натура за първокласниците, за които осигуряваме пари всички заедно, просто плачат за разследване!

Публикувано във в-к „24 часа“