Една от най-вълнуващите истории в живота на Маяковски се случва през 1928 г., разбира се, в Париж, когато той се влюбва в Татяна Яковлева. Между тях нямало нищо общо. Тя – 22 годишна руска емигрантка, манекен на модна къща Диор, прецизна, изискана, възпитана с произведенията на Пушкин и Тютчев, не възприемала и дума от накъсаните, странно ритмични стихове на модния съветски поет – „ледоразбивача“ от Страната на Съветите. Не възприемала нито една негова дума и в реалния живот. Неудържим, силно темпераментен, устремен, живеещ на бесни обороти, той я плашел с необузданата си страст. Не се трогнала нито от кучешката му преданост, нито от безумната му слава. Сърцето ѝ останало безразлично и затворено. И Маяковски си заминал за Москва сам.

От тази мигновено бликнала и несъстояла се любов у него останала до самото му самоубийство две години по-късно, тайна печал. Ние с вас от същата любов сме наследили две прекрасни стихотворения: “Писмо до другаря Костров от Париж за същността на любовта” и вълшебното стихотворение „Писмо до Татяна Яковлева“ с думите:

„Все някога ще те взема.

Сама или заедно с Париж!“

А на нея й останали цветята. Или по-скоро – Цветята! 

Всички хонорари от парижките си представления Владимир Маяковски внесъл в банката по сметката на известна парижка цветарска фирма с единственото условие няколко пъти седмично Татяна Яковлева да получава букет от най-красивите и необичайни цветя: хортензии, пармски виолетки, черни лалета, чаени рози, орхидеи, астри или хризантеми.

Парижката фирма със солидно име и репутация пунктуално изпълнила указанията на своя странен клиент – и оттогава, независимо от годината и сезона, на вратата на Татяна Яковлева звънели пратеници с фантастично красиви букети, придружени от една единствената фраза: „От Маяковски”.

Според легендата три часа преди да се застреля на 14 април 1930 година, той й изпраща телеграма: “Маяковски се застреля”. 

Тази новина я зашеметява като удар с неочаквана сила. Татяна вече била свикнала с това Маяковски редовно да се намесва в живота ѝ по своя толкова красив начин. Вече била свикнала да знае, че някъде него го има и с любов ѝ изпраща цветя. Те не се виждали, но фактът от самото съществуване на мъжа, който я обичал несподелено, но толкова силно и красиво, влияел върху всичко, което й се случвало – както Луната влияе в по-голяма или по-малка степен върху всичко живо на Земята, само защото постоянно се върти около и близо до нея. Татяна била безутешна, тя не си представяла как ще живее нататък – без тази безумна любов, материализирана в невероятно красиви букети цветя. Но в поръчката, оставена от влюбения поет на компанията за доставка на цветя, нямало нито дума за неговата смърт. И на следващия ден на прага ѝ отново се появил пратеник с поредния фантастично красив букет и неизменните думи: „От Маяковски“.

Казват, че голямата любов е по-силна от смъртта, но далеч не всеки успява да въплъти това твърдение в реалния живот.

Владимир Маяковски успял.

Цветя от него били доставяни през трийсетте години на миналия век, когато починал, и през четирийсетте, когато вече бил забравен…

По време на Втората световна война, в окупирания от германците Париж, Татяна оцелява благодарение на това, че продава тези великолепни букети на булеварда. Тя казвала, че ако всяко цвете било олицетворение на думата „любов“, то в продължение на няколко години любовта на Маяковски я спасявала от гладна смърт. После съюзническите сили освободили Париж. После тя плакала заедно с всички останали от щастие, когато руснаците влезли в Берлин… А доставката на букетите продължавала. Доставчиците  израствали и възмъжавали пред очите ѝ, старите се сменяли с нови, а тези – новите – вече знаели, че стават част от една легенда – малка част, но неотделима. И вече като парола, която им дава пропуск към вечността, казвали, с усмивката на конспиратори: „От Маяковски“. 

Цветята от Маяковски вече се превърнали в част от историята на парижките потайности. Дали е истина, или красива измислица – много хора не знаели. Докато един ден, в края на седемдесетте години на ХХ век, съветският инженер Аркадий Ривлин, който бил чул тази история в младостта си от майка си, и от тогава винаги мечтаел да отиде в Париж, не попаднал най-накрая във френската столица. Татяна Яковлева била все още жива и с готовност приела своя сънародник, чиято майка познавала от детството си. Двамата провели дълъг разговор на чаша чай и сладкиши. В тази уютна къща имало цветя навсякъде – като почит към легендата, а на Аркадий Ривлин му било неудобно да пита сивокосата царствена дама за стария роман от младостта ѝ: смятал този въпрос за неприличен. Но по някое време все пак любопитството му надделяло и той попитал дали е вярно това, което казват, че цветята от Маяковски са я спасили по време на войната? Или това е само една красива приказка? Възможно ли е толкова години подред… 

– Пийте си чая – прекъснало го Татяна – пийте си чая. Вие не бързате, нали?

И в този момент позвънили на външната врата.

Аркадий Ривлин никога не бил виждал такъв разкошен букет, зад който пратеникът бил почти невидим, букет от жълто-оранжеви японски хризантеми, които приличали на множество слънца. И иззад този огромен слънчев разкош гласът на пратеника произнесъл високо: „От Маяковски.“