Не знам дали си даваме сметка как точно започва унижението… То не идва с вик, нито с обида. Идва като комплимент. Като усмивка. Като формат, в който уж се търси любов.

Гледаш „Ергена“ и се забавляваш. Или поне така си мислиш.
Виждаш красиви жени, мъже с чар и власт, рози, вечерни рокли, романтични реплики.
Но зад всичко това се крие едно тихо, мазно, подмолно внушение:
„Жените са стока. И мъжът е клиентът.“

Не пиша този текст, за да хейтя телевизията. Аз също съм правила телевизия. Знам какво значи рейтинг. Но има разлика между това да се бориш за внимание и това да продаваш отрова, обвита в гланц.
Има граница между драма и деградация.

Забелязваш ли я?
Всяка жена в това шоу трябва да се „докарва“. Да бъде красива. Да бъде интересна. Да бъде лека, за да не тежи. Да бъде лесна, за да не плаши. Да бъде мека, за да не боде.

Ако си твърде интелигентна – ще кажат, че си студена.
Ако си уверена – ще кажат, че си надута.
Ако си себе си – ще кажат, че си проблем.

И тъкмо тогава, в тишината между два епизода, се случва нещо страшно:
започваш да вярваш.

Това е мизогинията, когато е добре гримирана.
Не идва от непознати. Не идва само от мъже.
Идва и от нас, жените.
Ние започваме да гледаме другите с презрение.
Да ги сравняваме. Да ги съдим. Да ги наричаме „лесни“, „наивни“, „кухи“, „злобни“.
Да им лепим етикети, които някой друг някога е лепил върху нас.

И така, ден след ден, се превръщаме в змии.
Без да го искаме.
Без да разберем.
Без да разберем дори, че съскаме срещу себе си.

Пиша всичко това, защото ми писна.
Писна ми да гледам как масово се внушава на момичетата, че не струват, ако не се харесват на един самодоволен мъж.
Писна ми да гледам как зрителите го приемат за нормално.
И най-много ми писна, че има и такива, които казват:
„Това е просто шоу. Забавление.“

Не. Това е културна инфекция.
И ние сме публиката, която приема да бъде заразена.

Мизогинията – не само термин, тя е реалност.
И всяка жена, която някога е била наранявана с думите „много си“, „малко си“, „никоя си“ – вече я познава.
И всеки мъж, който някога е мълчал, когато е трябвало да каже: „Спри да я принизяваш“, също е част от този разказ.

Аз вярвам, че можем да спрем.
Да не се съскаме.
Да не се мерим.
Да си подадем ръка, вместо да си даваме фалшиви рози.

И ако някой ден „Ергенът“ остане в историята като пример как не се прави телевизия, ще бъда благодарна, че сме започнали отнякъде.
Нека бъде от тук.

P.S. Ако си прочел до края, значи не си от безразличните. И това е достатъчно за начало.