Едно момиче тичаше по слънчевата поляна. Беше облечено в бяла дантелена рокля. Розови панделки придържаха къдриците й, а ръката й уверено стискаше мрежа за пеперуди. Тя се смееше, забавляваше се, а сърцето и преливаше от удоволствие: всичко наоколо беше прекрасно, животът й беше прекрасен. 

Докато преследваше пеперудите, видя върху едно голямо зелено листо от репей, огромна жаба, цялата покрита с брадавици.

– Каква отвратителна жаба – си каза момичето с отвращение.

– Хм – изкашля се жабата. – А случайно да си чувала, че аз съм омагьосан принц?

– Не може да бъде – каза момичето недоверчиво.

– Ама е така. Така си е. Това е чиста истина – потвърди Жабокът. – Зла вещица омагьоса мен и моето огромно царство. Аз всъщност съм млад, красив и богат. Ако успееш да победиш заклинанието и да развалиш магията, ще те взема за жена и ще живеем щастливо до края на дните си. Ще те нося на ръце и всеки ден ще ти подарявам цветя.

– Как може да бъде победена магията? – попита момичето.

– Няма да е лесно, защото злата вещица е направила сложно заклинание. Трябва да ме вземеш вкъщи, за да спя в мекото ти легло и да ме целуваш всеки ден. Да ме храниш с лъжичка, да се грижиш за мен, да ме извеждаш на разходка, да ми купуваш разни неща, които ми харесват… Да не ме оставяш да скучая. И тогава всичко ще се получи. Една сутрин няма да видиш до себе си грозна жаба, а красив принц. И животът ти ще бъде щастлив, прекрасен и спокоен.

Момичето очаровано слушаше Жабата. Жабокът тоест.

Вгледа се в брадавичестата кожа, в огромните, изцъклени очи, в тесния процеп на широката уста и всъщност, видя един висок статен мъж с кичур черна коса и лукаво присвити зелени очи. До него тя видя себе си – в пищна бяла рокля. Живееха в красив замък, и тя всеки ден непрестанно слушаше думите на любовта…

Преодолявайки отвращението си, Момичето клекна, сложи Жабока в полите на роклята си и го отнесе вкъщи.

От този ден нататък животът на Момичето се промени. Тя вече не тичаше по слънчевата поляна, не гонеше пеперуди, не пееше и не се забавляваше. Тя се грижеше за Жабока.

Жабокът се оказа много капризен: искаше кроасани за закуска и спагети със сос бешамел за вечеря, искаше да спи в леглото на Момичето. Много неприятен беше факта, че Жабокът  оставяше навсякъде следи от слуз: по пода, по леглото, и Момичето трябваше постоянно да чисти и да пере.

Та престана да връзва панделки в косите си. Престана да облича красиви дантелени рокли. От миенето и чистенето ръцете ѝ бяха постоянно зачервени и възпалени. А Жабокът все още си беше голям, грозен Жабок, който не се превръщаше в красив принц. Понякога Момичето го гледаше и наистина искаше да го изхвърли от къщичката си, за да заживее както преди, но се страхуваше да не стреши. Ами, ако не беше останало много за чакане? Ами ако утре се събуди и вместо грозното земноводно види до себе си зеленоокия  брюнет?

Така минаха няколко месеца. 

Малцина биха разпознали някогашното весело и безгрижно момиче в измъченото, мършаво дребно Момиче. Сега Жабокът беше начело. Момичето само му служеше и вършеше мръсната работа в къщата.

Един ден Жабокът се разкрещя, че прекалено дълго време му сервира вечерята. Момичето излезе от къщичката и се разплака – ей така, седна на верандата и се разплакала горчиво. 

Една птичка го видя, докато пееше на едно клонче и попита:

– Защо плачеш?

– В къщата ми живее една гадна жаба и ми крещи. По цял ден пера, чистя и готвя храна. Много съм уморена и не искам повече да правя всичко това.

– Чия е тази къща? – попита птичката.

– Тя е моя – каза момичето и избърса сълзите.

– А кой ти донесе Жабока вкъщи?

– Аз – каза момичето с тъга.

– Защо? – зачуди се малката птичка.

– Жабата ми обеща, че ще се превърне в принц, ако се грижа за нея. Но минаха много месеци и нищо не се промени.

– Защо тогава не изхвърлиш Жабата от къщата?

– Ами ако е вярно? И, ако наистина се превърне в принц? И се окаже, че е трябвало да изчакам още съвсем малко? Вече съм положила толкова много грижи. Би било глупаво да не изчакам още съвсем малко.

– А, ако прекараш целия си живот в грижи за Жабата, която никога няма да се превърне в принц? – попита птичката.

Момичето се зачуди.

– Ако знаех със сигурност… – промълви тя.

После Момичето вдигна глава и очите му светнаха: – А не е ли по-добре да отида при старата вещица, която живее отвъд гората? Тя е стара и мъдра, може би ще ми каже дали Жабокът ще се превърне в принц, или не?

Момичето се зарадва и веднага отиде при вещицата. Старата вещица живееше в една схлупена колиба зад гората.

– Искам да знам – каза Момичето. – Ще пропусна ли шанса да се омъжа за принц, ако изхвърля Жабока?

Вещицата взе пилешки вътрешности, очи на прилеп и блатна трева и започна да гадае. Тя поклати сивата си глава и се загледа в гърнето си, над което се издигаше гъста, миризлива пара.

– Това е просто жаба – каза тя накрая. – Не си губи времето. Тази жаба никога няма да стане принц.

Момичето се отдалечи тъжно от магьосницата. Известно време вървя с наведена глава и тогава й хрумна една идея:

– Магьосницата може да греши. Какво знае тази старица за принцовете? Трябва да отида при добрата вълшебница! Тя ще ми каже със сигурност!

Добрата вълшебница живееше в красив замък с островърхи прозорци и високи кули.

– Толкова съм уморена – каза й момичето. – Но се страхувам, че ако прогоня Жабата, никога няма да се омъжа за принц

Вълшебницата поклати глава и помоли за един ден. Тя гадаеше по лунната светлина и звездите и извеждаше сложни формули от облачни къдрици и бели маргаритки. И на следващия ден се произнесе:

– Това е просто жаба – каза тя на момичето. – Тя никога няма да стане принц. По-добре я върни обратно на ливадата.

Момичето изслуша мълчаливо вълшебницата и си отиде. Но вътре в себе си кипеше от възмущение:

– Те ми завиждат! – възкликна тя, докато излизаше навън. – Разбира се! Всички искат да се оженят за принца. Аз знам по-добре от тях! Чувствам, че не го правя напразно.

И момичето се върна при Жабата. Изслуша много неприятни думи за това, че дълго е отсъствала, че и този път не е нахранила Жабока. Почисти къщата от слузта, сготви вечеря и изкъпа Жабока. Жабокът остана доволен. Голямото, кафяво-зелено, брадавичесто, тяло лежеше върху дантелена възглавничка в креватчето на Момичето.

Самото Момиче не можеше да спи с Жабата и отдавна се беше отказало от мястото си. Тя спеше на тесния диван в кухнята. Преди да си легне, както обикновено, си мислеше колко красив ще бъде животът ѝ, когато Жабокът се превърне в принц. Мислеше за имената на децата им и за това какви цветя ще растат в градината ѝ. С тези сладки мисли тя заспа.

И сънува сън: върви по пътеката към къщичката си и вижда, че тя цялата е порутена, почти разпаднала се, прозорците са прашни и тъмни, а на верандата седи една стара жена. Страшна и рошава, приличаща на горска вещица. И старицата я поглежда и я подканва към себе си с един закачлив пръст, а Момичето иска да избяга, но краката му не се подчиняват. Приближава се до старицата, а тя го гледа с избледнелите си очи и пита:

– Позна ли ме?

– Не – отговаря Момичето с изненада. – Никога преди не съм те виждала.

– Кхе, кхе – прокашля се старицата. – Аз съм ти. Години наред се грижех за Жабата и я чаках да стане принц. Всички ми казваха, че това е само Жаба, но аз не вярвах на никого. Вярвах само на Жабока. Наистина исках да се омъжа за принц. И много се страхувах, че ако прогоня Жабата, това никога няма да се случи. Минаха толкова много години и вчера Жабокът умря. Просто умря от старост. И аз дълго плаках за нещо, което никога повече нямаше да се случи. За живота, който бях прекарала, грижейки се за него. Плаках за това, че съм стара и вече не мога да тичам по поляната и да ловя пеперуди както преди. И за принца, за когото никога няма да се омъжа. Погледни ме, погледни ме! – започна да крещи старицата. – Аз съм твоето бъдеще!

– Не, не – извика Момичето. Искаше да избяга, но краката ѝ не я слушаха и тя просто закри очите си с ръце и извика: „Не, не!!!”

– Пречиш на съня ми! – чу тя скърцащ, дрезгав глас. Отвори очи и видя, че спи на дивана, а Жабокът седи на пода и я гледа.

– Заведи ме в леглото ми и млъкни! – заповяда Жабокът.

Момичето го погледна и една по една в главата ѝ се завъртяха фразите, които Птицата, Вещицата, Вълшебницата и онази старица ѝ бяха казали:

– Това е само Жабок!

Тя стана от леглото, вдигна Жабока, отиде до вратата и я отвори.

Жабокът усети, че нещо не е наред:

– Хей! Къде ме водиш?! – разкрещя се той.

Момичето отвори вратата, разтвори я широко и изхвърли Жабата колкото се може по-далеч.

– Върви си! – изкрещя тя. – И не се връщай. Никога повече няма да те храня и няма да те сложа в леглото си! Това е моят дом и аз ще правя каквото си поискам. Отново ще тичам по поляната, ще хващам пеперуди и ще се радвам на живота! Не вярвам на обещанията ти. Ти си просто една жаба!

Тя затвори вратата и се усмихна за пръв път от месеци насам.